Мисля да посветя 14 февруари на поезията. Леко арогантна, иронична, дори циничната поезия за любовта. А е такава защото ВЯРВАМ в любовта и не мога да живея без нея!
Откъс от "Абсурдни времена", Маргарита Петкова и Добромир Банев:
Тя:
Горчив е залъкът несподелен.
И глътка вино не лекува тягост.
Защо се закачи така за мен?
Щом ме познаваш - по-добре да бягаш!
Държиш се мъжки. Как да отрека -
вечерята е хубава. И филмът.
Случайно се докосваме с ръка
и самотата става по-интимна.
По-непосилна става. Всеки сам
от себе си се мъчи да избяга.
Какво да споделим? С теб грам по грам
раздали сме се. Шапки на тояга.
Сипи си още вино. И мълчи.
Щом свърши филмът по роман на Гришам,
ме целуни за лека нощ. С очи!
Останалото - утре ще напишеш.
Той:
Бъди досадна. Нагла като студ.
Изисквай повече, това не стига.
За да ме имаш, трябва да съм луд!
От обич трябва да ми се повдига!
Измъчвай ме с горчиви имена.
Наричай ме глупак, животно, демон…
Живеем във абсурдни времена.
Прегръщай ме. Все още е студено.
Бъди нахална. Всеки твой протест
и всеки упрек твой е път към мене…
Да си взискателна, е просто жест –
аз трябва да съм твой. И на колене.
Тя:
Да имаш мен? Наистина си луд.
Защо ли все такива ме привличат?
Нагледах се на разни - Брут до Брут.
Не сядай между тях, ако обичаш.
Не ти отива важно да седиш
в абсурдни времена като сенатор.
Да съдиш искаш? Ами отсъди!
И после заплати за мен -
с главата си!
Той:
Такава те избрах – жена без страх.
Уверена и гневна като хала.
Да те обичам с времето не спрях.
Не ти го казвам, чакайки похвала.
Предателствата чужди са за мен.
И луд съм, да, от нежност полудявам.
Не съдя никого, а теб – съвсем.
Да ме обичаш само се надявам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар