Страници

петък, 14 март 2014 г.

На баба

Имам щастието да съм от поколението, расло на воля. Като дете нямах почти никакви ограничения. Животът се стече така, че с майка ми живеехме с баба ми и дядо ми в гр. Плиска - живописно малко градче, познато като Първата българска столица. Тогава все още имаше много млади хора там, аз лудувах с децата по цял ден през ваканциите.
Баба ми и дядо ми са необикновено обикновени хора - отдадени изцяло на семейството и децата си. От тях имам толкова мили човешки спомени, че думите са безсилни да ги изразят.
Скоро баба ми става на 80 години. Улавям се, че в последните ни разговори все повече запомням мъдрите й пожелания или по-скоро послания. Например вчера се чухме по случай моя рожден ден. Тя ми "подари" всичката благодат на земята и накрая ме попита "За да стане всичко това кой трябва да го изпълни? Кой? Кой?". След усмихнатото ми "Аз, аз.", тя заключи: "Сами правим живота си. Всичко правим сами.". Баба ми не е професор по философия, цял живот е ровила земята и се е трудила неуморно физически. Тя е от този рядък тип хора, които се грижат за близките си без никаква идея за отплата. В състояние е да понесе всичко, за да знае, че ние сме добре и се притеснява до побъркване когато не й вдигнем телефона или усети по гласа, че някой се чувства зле.
Исках да й се отплатим. Всички ние - деца, внуци, правнуци. Всъщност "отплатим" не е точната дума. Исках да благодаря на Бог, че я имаме, че сме расли с нейната нестихваща енергия. Исках да й доставя радост. Така че, подготвяме й изненада. Мисля, че най-много ще се зарадва на преживяване. Ще ви покажа част от подаръка.

Мини албум:









Усмихнат ден от мен!